Кой живот живееш? 

Ти си едно от милионите разноЛИКИ Цветя в РАЙската Божествена градина. 

Няма друго Цвете като Теб. Не се сравнявай с никой. 

Ухай с твоето ухание, омагьосвай със собствената си пъстрота… 

Омайвай с нежността си, впечатлявай бурите със „крехката” си Сила… 

Усмихвай се на слънцето и през облаците…

Бъди Себе Си…

Бъди Уникален…

Бог ти е вдъхнал от Дъха Си…

Благоговей и сътворявай щастие в Себе си всеки ден.

Бъди светеща, ликуваща в Радост клетка от ЕДИНния…

Кой живот живееш?

Запитвал ли си се: Кой живот живееш, Твоят или наложеният, а може би приетият за свой, агонизирайки в неТвоето Аз?

И защо го правиш? Знаеш ли, че може да го правиш и от ЛЮБОВ?

Звуча ти странно… За повечето звуча така…

Но ако имаш малко търпение може да прочетеш до края и да  усетиш какво искам да ти споделя…

Живееше в голямо любвеобвилно семейство малко момиченце. Роди се в Любов, виждаше любов, разпръскваше любов…

Ах, как обичаше това светло Дете майка си, баща си, бабите и дядовците си. Как грейваше личицето му, когато РОДителите и РОДнините му бяха доволни от него.

Но … не винаги това, което нашепваше сърчицето му беше по вкуса на възрастните.

Детето, толкова много ги обичаше, че започна да преглъща и трупа недоизказани думи, за да не разочарова мама и тате…

Дните се търкаляха… неизказаните думи се натрупваха в гърлото и детето започна да боледува от болни „сливици, ангини, простуди…”

Какво ли не измисляха възрастните, за да не чуят Сърцето си… Диагнози, диагнози… и запушват с длани ушите си, за да не чуят викът на Сърцето…

Минаваха дните… Детето беше за пример на всички, но Сърчицето му вече викаше още по-силно- „ Докога ще бъдеш послушна? Докога ще бъдеш не-Себе си?”

Тогава се появи и кашлицата. Вместо да извика на РОДителите си- „Не желая да ям месо. Мразя го!!!”…

Детето преглъщаше през сълзи отвратителната храна, с „незаменими” аминокиселини, според татко й.

Болката и тъгата се увеличаваха. Момичето преглъщаше странни ситуации в отношенията между хората. Виждаше безлюбието в училище, на улицата… но преглъщаше, за да не обиди никой. Така я възпитаваха…

Постепенно тъгата се настани в белия й дроб и се появи следващата диагноза - бронхопневмония.

Милите й РОДители се чудеха, защо това прекрасно Дете все боледува…

Детето трупаше в Себе си, неизказани думи, неизразени чувства, неизживени радости и бавно, но сигурно се отдалечаваше от Себе Си..

Докато един ден не се появи първият знак, че е станала Жена.

Първият цикъл, не беше като при останалите - непослушните… нормален. Дойде със силен кръвоизлив…

Момичето, дотолкова не живееше собственият си живот, че започна да „изтича”… чрез кръвта си…

Не разбираше все още, че ако не живееш Собственият си живот, не си необходим никому.

Но след ден, два… когато разбра с ужас, че смъртта не е гостенка само на възрастните и болни хора, а може да отнеме и детски, юношески животи…. Инстинктът за самосъхранение се пробуди.

„Отче, какво правя Аз?. Какво значение има, че съм прекрасна дъщеря, внучка, отлична ученичка. Какво значение има, че всички ми се радват и възхищават, когато не съм АЗ!!!”

Малкото й нежно телце се разлюля от радост!!! Очите и плуваха в изчистващите ги сълзи… Всяка клетчица от тялото й засияя от Светлина и трепет, защото разбра… Тяхната Стопанка възвърна слуха си, възвърна зрението си, ЧУ СЪРЦЕТО Си…

Момичето осъзна, че доброто за РОДителите й, не винаги съвпадаше с нейните усещания за добро…

Изискванията на обществото, не винаги съвпадаха с нейните изначални ценности…

Осъзна, че винаги може да бъде актриса и да изиграе ролята, която ще бъде аплодирана от всички, но най-важното за Нея беше да бъде Себе Си.

Тя да се харесва. Тя да избира своите книги, своите храни, своите приятели, своите радости…

Да не причинява зло никому…

А дали ще го има одобрението или отхвърлянето, това вече не я безпокоеше…

Сърцето и влезе в ритъма на РАдостта…

Клетките в Съвършеното й Тяло засияха и запяха…

За първи път Момичето беше Себе Си…

И… о, как се изненадаха всички, когато тя оздравя като от нищото…

Светлината й се уголемяваше с всеки ден…

Всички я виждаха разЛИЧНА и още по-прекрасна.

Така и никой не разбра дълбокия Божествен Промисъл как дори и чрез онази „страшната, ужасната смърт” може да те благослови и извиси. Можеш да откриеш Себе Си, когато години наред си бил някой друг, агонизирайки в представите на любимите ти хора, че всичко е за твое добро.

ДОБРОТО за Теб, го знаеш само Ти.

Доброто от Теб, струи от Теб…

Ти си едно от милионите разноЛИКИ Цветя в РАЙската Божествена градина. Няма друго Цвете като Теб. Не се сравнявай с никой. Ухай с твоето ухание, омагьосвай със собствената си пъстрота… Омайвай с нежността си, впечатлявай бурите със „крехката” си Сила… Усмихвай се на слънцето и през облаците…

Бъди Себе Си…

Бъди Уникален…

Бог ти е вдъхнал от Дъха Си…

Благоговей и сътворявай щастие в Себе си всеки ден.

Бъди светеща, ликуваща в Радост клетка от ЕДИНния…

Зоя Чакърова

6.12. 2018

Усмивка, която идва от сърцето, преобразява живота и го прави красив.

 Не животът храни усмивката, а усмивката храни живота.

... и БОГ даде УСМИВКАТА на хората...

Това било отдавна, много, много отдавна, когато хората нямали още усмивка.
Да, имало такова време.
Живеели хората тъжно и унило. Светът бил за тях сиво-черен. Блясъка и величието на Слънцето те не забелязвали, звездното небе не им носело възторг, не познавали щастието на любовта.
В тази незапомнена епоха един добър ангел от Небесата решил да се спусне на Земята, тоест да се въплати в тяло, тоест да се роди и да изпита земния живот.
"Но с какво ще се явя при хората?" - запитал се той.
Не му се искало да отиде на гости при човечеството без подарък. И тогава се обърнал към Отеца за помощ.
-Подари на хората това - казал Той и му подал мъничка искра, която светела във всички божествени цветове.
-Какво е? - удивил се добрият ангел.
-Това е Усмивка, - отвърнал Отецът - сложи я в сърцето си и я занеси на хората като подарък.
-И какво ще им даде тя? - попитал ангелът.
-Ще им донесе особена енергия на живот. Ако хората я овладеят, ще намерят път, по който да утвърждават постиженията на духа.
Добрият ангел поставил удивителната искра в сърцето си.
-Хората ще разберат, че са родени един за друг, ще открият любовта в себе си, ще видят красотата. Само трябва да бъдат внимателни с енергията на любовта, иначе ...
И точно в този миг добрият ангел се спуснал от Небесата на Земята, тоест въплътил се в тяло, тоест родил се и не чул последните думи на Отеца.
Новороденото заплакало. Но не защото се изплашило в тъмната пещера или от угрижените, едва различими лица на хората, надвесени над него и гледащи го в недоумение. Заплакало от обида, че не успяло да чуе, защо хората трябва да бъдат внимателни с Усмивката. Не знаело как да постъпи - да им подари ли донесената за тях Усмивка или да я скрие?
Решило - извадило от сърцето си искрицата и я закачило в ъгълчето на устата си.
"Ето ви подарък хора, вземете!" - мислено съобщило то.
И в този миг пещерата се озарила от завладяваща светлина. Това била неговата Първа Усмивка, а угрижените хора видели Усмивка за първи път. Те се изплашили и закрили очи. Само угрижената майка не могла да откъсне очи от необичайнато явление, сърцето и се развълнувало, а на лицето и се отразило това очарование. Станало и хубаво.
Хората отворили очи и приковали поглед в усмихващата се жена.
Тогава младенецът се усмихнал на всички още веднъж, и още веднъж, и още ...
Хората ту затваряли очи, неиздържайки на силното сияние, ту ги отваряли. Накрая привикнали и се опитали да подражават на младенеца.
На всички им станало приятно от необичайното чувство в сърцето. Усмивката изтрила угрижеността от лицата им. Очите им засветили от любов и светът се покрил с багри. Цветовете, слънцето, звездите предизвиквали у тях чувство за красота, удивление и възхищение.
Добрият ангел, който живеел в тялото на земния младенец, предал мислено на хората названието на необичайната енергия на живота. Той бил щастлив, че е донесъл на хората такъв чудодеен подарък. Но понякога се натъжавал и плачел. Майката мислела, че бебето е гладно и му подавала гръдта си, а той скърбял за това, че не успял да предаде и предупреждението, как хората да се отнасят внимателно с енергията на любовта.
Така дошла Усмивката при човечеството.
Тя се е предала и на нас, хората от настоящата епоха.
А ние ще оставим тази енергия на следващите поколения.
Но дошло ли е до нас знанието, как трябва да се отнасяме към енергията на Усмивката? Усмивката носи мощ. Но как да я използваме само за добро, но не и за лошо?
Може би вече нарушаваме някакъв важен закон на тази енергия? Да кажем, усмихваме се фалшиво, усмихваме се равнодушно, усмихваме се насмешливо, усмихваме се злорадо. И вредим на себе си и на другите.
Трябва да разплетем тази загадка или се налага да чакаме, докато се спусне от Небесата нашият добър ангел, носещ пълната вест за енергията на Усмивката?!
Само да не е късно!
"Усмихвайте се на собственото си Аз! Усмихвайте се на всекиго! Усмихвайте се на децата! Усмихвайте се на Този, който Ви е изпратил!" - бих казал аз.
Но някой ще ми възрази:"А ако не искам да се усмихвам? Ако нямам настроение, да се усмихвам ли все пак?"
Друг ще добави:"Глупаво е да стоиш постоянно ухилен!"
Трети ще ме опровергае:"Има човешки характери, в които не се вписва усмивката!"
Ще се намери и четвърти, който да постави условие:"Когато животът стане по-добър, тогава ще се усмихвам."

Така ще кажат тези, които не знаят, че усмивката идва от сърцето и всички усмивки, които не идват от там са от лукавия. Те не знаят още и за това, че усмивка, която идва от сърцето, преобразява живота и го прави красив. Не животът храни усмивката, а усмивката храни живота.