Пролетното сътворение на Вселенския Градинар.

Пролетта преди да се събуди се усмихна закачливо. Усмивката затанцува по красивото й лице и огря всичко наоколо. Светлината и Топлината се пробуждаха…

Първа ги усети сестра й - белоснежната, красива Зима.

Пролетта пристъпи с нежни стъпки по Земята. С дъха си поздрави Зимата. С топлата си прегръдка стопи снежната й премяна. Двете сестри се докосваха с любов при сбогуването си. Зимата си тръгна, приготвяйки се за сън.

С дългите си ароматни коси Пролетта милваше дърветата, с босите си нозе докосваше земята, с ръцете си обгръщаше  храстите.

Откъдето минеше, всичко усмихнато се пробуждаше.

- Сбогом Белоснежнице красива. Добре дошла Чудодейна Пролет закачлива!- трептеше райската градина Земя.

И всичко и всички започваха да се пробуждат за следващия нов живот – тревичките, цветенцата, храстите, дърветата…

Пролетта извайваше поредната си приказна жива рисунка.

Слънцето зарадвано от новия живот също се пробуждаше. Ухаеше по цялата земя на пролет, ухаеше на живот и любов. Вселенския Градинар се усмихваше. Беше дошло време за сеитба. Подготви всички семена и се отправи към Райската си Земна градина. Винаги се вълнуваше в тези мигове. Любовта сътворяваща живот е вълнуваща. Градината го очакваше, както млада невяста своя любим. Подготвяше се за срещата им цяла година. Градинарят с благоговение и радост започна да разпръсква семената и да благославя.

- Засейте се, мили мои малки рожби. Влезте в топлата влажна земя. Докоснете се до  майчината й ласка. Постепенно усетете собствената си сила. Разширявайте се в нея и чрез нея. Покълнете… Покажете главичките си извън земята, вдъхнете от Моя Дъх. Усетете и Моята Любов. Насладете се на слънцето, въздуха….Радвайте се едно друго, въпреки че много сте различни. Всяко семе съм отредил какво ще поникне.

 От теб ще е тревичка. Малки боси крачета ще галиш. Постеля за влюбени ще бъдеш. Красив килим за човешкия род ще бъдеш.

 Ти семенце в цвете ще се превърнеш, във въздуха ще ухаеш, влюбени ще опияняваш, наслада за очите и душите ще доставяш.

Ти семенце, Лековита билка ще бъдеш. Болка ще отпъждаш и здраве ще даряваш.

Ти семе, на вид  малко и неугледно – в красив храст ще се превърнеш. Градината ми Райска да разкрасяваш и дарове – цветове и плодове на човеците ще въздаваш.

А ти, малко желъдче, голям и величествен дъб ще станеш, дебела сянка ще правиш. Отвисоко ще гледаш и човешките очи ще радваш.

Хвърлял семената Вселенският Градинар и благославял… Благославял семената на тревите, цветята, храстите, дърветата…

Всичко чували те… Пеели в топлите му длани и нежно в отговор прозвънявали.

 - И тъй ще бъде Татко наш!… Но когато потънали в топлата и влажна майчина утроба…. забравили Образа му, забравили Светлината Му, забравили Ефира Му….  Почувствали се като в капан, на тъмно, влажно, заклещени в буци пръст. 

И започнали да се бунтуват.

- Къде попаднахме? Защо е толкова тясно, тъмно, мрачно, без въздух, без светлина, без любов?….

- Не искам да съм тук!!! - проплакало първото семенце. Останалите го чули. Всички имали смътни спомени за Вселенския Градинар и Неговата неизчерпаема Любов, но се чувствали зле… Започнали и те в хор да припяват.

-  Ох, тъмно е, студено е, влажно е!!! Няма Бог!!! Няма светлина! Няма радост! Ужасно се чувствам…

 Едно малко семенце мълчало и ги слушало, зъзнейки в мрака, но в сърчицето си било запазило думите на Вселенския Градинар.    

- Постепенно усетете собствената си сила. -  звучал нежно гласът Му.

 - Боже, наистина ли имам такава мощ? -  тихо прошепнало семенцето. Но… съседите го чули. Някои от тях му се присмели. Били по-едри от малкото семенце.

 - Какво бълнуваш, Малчо? За каква сила? Не виждаш ли, че сме изхвърлени от Райската Градина и сме забити в тази пустош? Забравени сме! Наказани сме! Ах, няма живот за нас! - започнали в хор да припяват.

 Но друга част от семенцата, почувствали със сърчицата си думите. Повярвали в собствената си мощ и започнали да растат.

С огромни усилия пробивали твърдината земна, стремейки се нагоре. И един ден първото семенце успяло. То изкласило!

Ах каква радост, топлота, светлина, любов изпълнили малкото му нежно телце. Семенцето се превръщало в стръкче. Крачетата му били здраво обгърнати от майчицата земя, но главицата му се докосвала до нежната бащина прегръдка на Вселенския Градинар – Отец.

- Братя и сестри мои – вдъхновено извисило глас семенцето стръкче.

- Аз успях! Аз успях! Аз усетих мощта си! И вие можете. Можете, скъпи мои! Само си припомнете думите на нашия Отец и отключете заспалата си сила.

- Този се е побъркал…- поклатили глави по-скептичните…

Но семената са толкова многообразни и многоусещащи…

Някои от тях се вслушали, почувствали, усетили… знанието, което Градинарят бил заложил с любов в тях. И започнали да се пробуждат… Всяко със собствената си скорост. Всяко следващо стръкче виждащо Светлината ликувало!  И неговият вдъхновен вик на поздрав към Твореца се чувал от останалите му братя и сестри. Семенцата били толкова многолики.

 Имало някои, които показвали главички и се възгордявали… но за кратко… Нали всички били вдъхнали от мъдростта на Вселенския Градинар. Други пък се упреквали, защо не успяват и те така бързо като свои братя и сестри да видят слънцето и Светлината. Отправяли молби към Бог, питали го как може да ги обича, щом продължават да са на тъмно и студено все още…

А Бог с любов им отговарял: - От всяко семе ще се роди различно растение… Пътят за всички е различен. Това не ми пречи да ви обичам, мили мои. Дали сте в тъмната земя или вече сте станали китно дърво, Аз винаги и всякак ще ви обичам.

И любовта Му сгрявала сърцата на малките припряни семенца…

Райската градина на Вселенския Градинар постепенно се събуждала… Всяко ново стръкче се превръщало в треви, цветя, билки, храсти, дървета… плодове и зеленчуци ги отрупвали. Чудни ухания се разнасяли по въздух, а…  Градинарят ги милвал с безграничната си Любов.

Зоя Чакърова

20.03. 2018 година